Ноември. Тъжен месец. Мъгли, попарени дървета. Листата още стоят, полюшват се, но някак унили и кафяви, отчаяни и бездиханни. Чакат ветрецът да ги отдели. Дърветата и те чакат, раздялата. Иде зима. Някаква мъгла е плъзнала и аз съм тъжна. Мъглата се промъкна и в душата ми.
Позвъняване на вратата ме вдигна и отворих. на входа стояха Ани и Петя. В ръцете си Петя държеше цвете – Циклама. “За теб е !” каза тя и аз грейнах. Стана ми хубаво и топло.
В късния следобед, звънеца отново ми се обади. Отворих и на вратата стоеше Миленчо – детето на съседите. В ръката си държеше букет димитровчета. “Това е за теб” каза той, набрах ги от Радомир.
Два букета за един ден ! Разтопих се от щастие.
Денят не се познава от сутринта – опровергах тази максима.
Цяла седмица се радвах на цветята!
Текст на Бисера Владикова
